Историята на един пич, който се мислеше за пич, докато не стана пич.

Начало / Мотивация / Историята на един пич, който се мислеше за пич, докато не стана пич.
Историята на един пич, който се мислеше за пич, докато не стана пич.

Спомням си едно време, когато се лутах и просто реагирах на живота. Голяма каша… бях много объркан, защото това, което искаше да се прояви от мен срещаше съпротива в средата, в която виреех. Дори не знаех какво е това нещо, което иска да се прояви. Но знаех едно: Исках да съм пич, като другите пичове.

За да се впиша, правех, каквото „готините“ правеха.
И да, подражавайки им и аз станах от готините.
Получавах всичко, което „идолите“ ми имаха, че дори и повече. Мацки, парички, идеални възможности, много приятели, покани, партита… а бе всичко, за което предишният (затвореният, скромният и тих) Иво би завидял… обаче все нещо ми липсваше в цялата дандания…

Истината е, че егото (да призная, че не знам, че не съм сигурен и не съм решителен) и срамът (че ще се изложа) ми пречеха да се променям и развивам. Най-лесният път бе да копирам тези, които другите възприемат за готини, защото и аз исках да ме възприемат, като такъв.

Въпреки, че вътрешно все исках нещо повече, нещо по-различно, не предприемах различни действия, защото „другите“ не предприемаха различни действия.

Това разбира се автоматично означава, че промениш ли действията си, всичко, което имаш около себе си до сега, ще се изпари. И вътрешно в себе си знаеш, че е така. И е така!

Страхът от това, че не знам какво точно ще получа, ако последвам вътрешния си стремеж и че ще загубя това, което ми е познато, ме спираше да предприема, каквито и да е различни действия… спираше ме да променя, каквито и да е вярвания и убеждения изградени (или по-скоро вменени от средата ми) до сега.

Въпреки, че на повърхността изглеждаше, че съм бунтар, наперен и забавен… и почти всички ми се кефят… под повърхността, личността ми нямаше нищо общо с този образ.

Само забавната ми страна всъщност се доближаваше до истинския ми аз. В тези моменти, тотално се отпусках и се раздавах, не заради другите (както е в бунтарския и наперен образ), а заради удоволствието, което ми доставя да развеселявам хората и обстановката. Тогава мисля, че наистина бях себе си.

Тогава всъщност получавах онези признания и позитивна обратна връзка, които ме правеха истински щастлив.

Както и да е.

След дълга битка между вътрешния ми стремеж и угаждането на външния свят…

… накрая ми писна и взех решение.

Един ден си казах просто „Майната му! Ще действам, пък каквото и да става, ще се справя и ще продължа. Щом усещам, че нещата не са в най-добрия си вариант сега, значи има нещо различно, което ме „вика“ и съм убеден, че си заслужава да му откликна.“

В този момент най-големият и страшен въпрос беше „Как?“.
„Как точно да го направя? Какво точно да променя? Какви действия да предприема? В каква посока?“

Преди този момент си мислиш, че знаеш какво искаш от живота. Истината обаче е, че тогава разбираш колко всъщност не знаеш, нито за себе си, нито за живота.

Това осъзнаване за „Колко всъщност не знам“ сякаш разпали любопитството, което имах, като дете, когато като луд се ровех из всички свързано с динозаврите, космоса и древен Египет, както и ме завладяваше механиката на колите и човешкото тяло. Може би е малко странна комбинация (но в момента знам конкретно, защото точно тези теми са ме вълнували). Не знам как ви звучи. Просто видех ли енциклопедия за еволюцията и нещо свързано с изброените теми, Мама просто трябваше да го купи :-)

Това обаче не се отразяваше по никакъв начин с това, което учехме в училище, колкото и да се доближаваше до тези теми. Просто сякаш исках сам да намеря отговорите и връзките между нещата, а не да ми се предават готовите такива, които са плод на нечии други погледи над нещата.

До тук с лиричното отклонение. Да се върна отново малко напред във времето.

След като разпалих това любопитство, просто реших да се оставя да видя какво ще ми поднесе животът, като се старая да не действам по познатия до тогава модел на „готиния“. А по-скоро да бъда максимално искрен най-вече със себе си, като изразявам онова, което иска да се изрази, но някак все съм подтискал до тогава.

Новият начин на комуникация започна да случва онова, което знаех, че ще се случи. Промени средата и обкръжението ми.

Започнах да говоря на теми и да изразявам мисли, които автоматично отблъскваха едни хора и привличаха други. Трудно беше да оставя хората, за които съм се само-изграждал до тогава, за да ме харесат, да си отидат. Но знаех, че това е правилното нещо, което да направя. Без мрънкане и извинения.

Постоянно си продавах идеята, че е правилно…

…защото ако не го правех, рискувах да се оставя отново да повярвам в това, което другите мислят за правилно и нормално. В тези хора са включени не само приятели, но и по-близки хора.

И това е един от принципите, на които наблягам днес в обученията си под името „Най-важната сделка в живота ти!“. Тази да продадеш първо на себе си онова, което искаш да реализираш или да продадеш на другите.

Тръгвайки с тази нагласа „Да продам себе си на себе си.“ Тоест да повярвам в собствените си сили и способности, дори много от тях да не бях открил все още какви са, аз трябваше да съм убеден, че са там… само заради онзи стремеж, който усещах понякога. Само в името на онези тихи и редки сигнали за усещане за правилно.

Това е може би една от най-предизвикателните задачи. Да повярваш в нещо, което все още не виждаш, не разбираш и не реализираш… с идеята това един ден да се случи… и всичко на база вътрешно (много тихо) усещане, което все още не разбираш.

Това усещане е толкова тихо, че успява да се почувства само в редки ситуации, заради дългогодишно подтискане и заглушаване.

Това усещане за правилно е единственото сигурно нещо, за което да се хване човек и моята работа беше да си го припомням възможно най-често и да го връщам в тялото си, когато нещата загрубеят и всичко сякаш се е обърнало срещу мен.

Истината е, че не можеш да разчиташ винаги на знаците от живота в момента. Доста често сме в ситуации, които са изцяло изфабрикувани от други хора и събития, които нямат нищо общо с мисията ти. И ако се подведеш да откликнеш на знаците в такъв момент, рискуваш да се отклониш сериозно от истинския си път.

Тогава дойде моментът, в който покрай всички нови изживявания и познания, с които се сблъсках, разбрах какво е нужно да направя. И тази стъпка е толкова често тикана пред лицата ни, че човек започва да не й обръща вниманието, което заслужава. Тази стъпка е…

…изграждането на визия.

Или вечният въпрос, който ни удря от всички посоки, докато минаваме през живота: „Какво искаш?“

Този въпрос е възможно най-объркващия за човек, който не го приема, като МИСИЯ в живота си. Това означава да бръкнеш наистина надълбоко, за да извадиш стойностен отговор, заради който да си заслужава да отдадеш живота си… и да не спираш да си задаваш този въпрос, докато си жив.

Постоянното задаване на този въпрос и непрекъснатият процес на продажба на отговора на самия себе си според мен е истинското значение на посланието „Да вземеш живота си в ръце.“

Това повтарящо се упражнение те прави едновременно непоклатим в намеренията ти и адаптивен в решенията ти.

Само по този начин според мен успяваш непрекъснато да се развиваш, чрез позитивна промяна, без да сменяш посоката на вътрешния си компас.

Това бяха първите стъпки към моето ново Аз.

След, като разбрах какво искам и каква е моята мисия, по естествен начин дойде ред на следващата стъпка, която е от неразривна връзка със себереализацията на всеки човек.

И това е Мотивацията.

Това, че разбрах какво точно желая да направя с живота си ме насочи в посока с неограничен брой възможности за реализация и в същото време ми даде яснота кои точно възможности са най-правилните за мен.

И когато се възползвах от тези възможности, животът започна да ме тества… дали и колко силно желая да реализирам вътрешния си стремеж. В началото имах моментум, който генерирах от това, че ми писна да водя онази вътрешна битка, от любопитството си, от това, че продавах на себе си самия себе си и от отговарянето на въпроса какво искам. Това обаче в един момент се оказа недостатъчно.

Тези практики започнаха да губят силата си пред лицето на новите, все по-големи възможности и предизвикателства, които животът изсипваше пред мен със скорост, с която не смогвах.

Появяваха се моменти, в които започнах да се съмнявам в себе си и да се питам „Правилно ли постъпвам?“, „В правилната посока ли вървя?“, „Дали не е знак, че трябва да се откажа или да променя посоката?“.

Появяваха се моменти, в които имах повече нежелание, отколкото желание. Дразнех се, напъвах се, самообвинявах се, свалях си самооценката. Общо взето правех всичко, като по книга, за да се само-саботирам и да превърна в реалност съмненията и страховете си, че „Не съм достатъчно добър“, „Не заслужавам това, което желая да реализирам в стремежите си.“, „Не съм от хората, които получават, каквото пожелаят.“, „Не мога да бъда човекът, на който дори аз бих се възхищавал.“ и така нататък и така нататък.

Колко пъти съм чувал думите „Щом нещо, което искаш не се случва, значи не го желаеш достатъчно силно.“ и чак тогава разбрах какъв всъщност е техния смисъл.

И аз, като други хора съм си мислел, че желанието трябва да идва от самосебе си. Тоест трябва да намеря нещо, което така да разпали желанието ми, че то да е нестихващо. Намерех ли го, значи това е моето нещо.

Е… след много търсене установих, че не е точно така. Да, желанието идва отвътре. И да, не всичко може да го възпламени, само отбрани са дейностите за всеки човек. Но болезнената за някои хора… и за мен тогава… истина е, че желанието е чувство, което само и единствено ТИ можеш да увеличаваш и намаляваш. То е там и се активира/предизвиква от определени неща, но от теб зависи дали ще го запазиш толкова силно и дали ще го увеличиш още.

То е, като копче от онези дето се въртят на старите телевизори и ти ръчно ги връткаш, за да нагласиш картината и звука на приемника. В случая приемника бе тялото ми.

Разбрах, че сега работата ми е просто да усиля желанието си напълно съзнателно и самостоятелно, а не просто да се откажа и да скоча на следващото нещо. Бях се зарекъл, че ще продължа, въпреки трудностите. И добре, че го направих.

Щом се улових, че започвам да се само-саботирам, проведох малък разговор със себе си, за да разбера как да увелича това желание още повече: „Добре бе пич, нали разбра какво искаш? Помниш ли моментите, в които усещаше вътрешния си стремеж за нещо повече, нещо по-различно от предишния ти живот? Помниш ли как в онези моменти на яснота, всичко придобиваше смисъл и значение? Какво ти става сега? Какво се случва с теб? Защо не можеш да върнеш чувствата породени от онези образи и усещания пак с онази сила? Защо… защо… защо? Защо изобщо правиш всичко това?“… и тогава ме удари едно зашамаросващо вдъхновение и прилив на енергия, като туко-що разрушила се стена на огромен бент. Разбрах каква е причината това да се случва и още по-важното разбрах точно какво трябва да направя.

Установих, че след, като съм наясно със стремежите си и знам посоката си, повече от ясно е, че просто съм загубил мотивация. И последващите съмнения провокирани от тази загуба са започнали да ме демотивират още повече.

Това, което трябваше да направя е да превърна сделката със себе си още по-въздействаща и неустоима: първо, за да разсея съмненията и страховете и второ да генерирам още по-голям моментум, който да се справи с по-големите предизвикателства. Трябваше да разбера причината да продължавам.

За тази цел, трябваше да отговоря на въпроса „Защо?“ или каква е моята дълбока мотивация.

Защо всъщност желая, това, което желая? Какви са причините да искам да реализирам стремежите и желанията си? Знаех, че са правилни, защото ги усещах, като такива, но в действителност не знаех защо е така.

Това е, като да правиш духовна дисекция себе си и собствената ти механика. Да разбереш защо нещо работи по определен начин? Какво го задвижва?

В подобни случаи, повечето хора биха ме посъветвали да не се напъвам, да не се напрягам, да оставя нещата, да изчакам отговора… Добре, че не питах за съвети тогава :D

Според мен това са просто ментални бариери, през които е нужно да пробиеш, за да стигнеш до желаната цел. И то да го направиш умно. Пробиването не означава да напъваш. Пробивът е по-скоро, като освобождаване от задушаваща хватка.

Тук ще направя препратка към философията на Брус Лий, с която най-добре мога да опиша поведението си в тази ситуация. Просто трябваше да съм като водата, която непрекъснато търси пролуки и места с най-малка съпротива, през които да мине.

Истината е, че ние не можем да спрем да мислим. Мислите само преминават от едни в други. Трябваше да се опитам да ги пренасоча, докато намеря пролука, през която да минат и да продължат в посока намерението ми да получа отговор на въпроса „Какво е моето защо?“. Да се оттеглиш за момент от една битка, за да погледнеш от високо, за да спечелиш войната. Тоест да реализирам пробива, за който споменах.

Понякога дори да се оттеглиш за момент от един процес, ти всъщност не прекъсваш процеса, освен ако не го оставиш за прекалено дълго и той избледнее, изстине, изпари се, както искате го наричайте. Просто спираш да го тикаш в една посока, която може би е, като път, без изход и го оставиш той да се поразлее из съзнанието ти, докато си намери ново място, от което да премине или нов начин да продължи да тече по-свободно.

И така след известно време, намерението ми да разбера причината за това да загубя мотивация и по-важното да разбера как да си я върна, намери своя отговор.

Едно от малко кофти, но и много интересни моменти в личностното израстване, като цяло е, че започнеш ли това себепознание и човъркане в нещата, се губи малко от магията за това как се случват нещата.

Това е, като илюзионистки фокус, който винаги те е изумявал, като го видиш и след, като разбереш как се прави, вече не ти е толкова изумителен, дори ти е безинтересен. Цаката обаче е да направиш така, че дори въпреки да знаеш как се прави, да продължаваш да се изумяваш от него, но вече на едно по-дълбоко ниво. Тоест да се възхитиш на изобретателността на създателя и на механиката на самото изпълнение.

Това е да гледаш същото нещо, но вече с други очи. Да виждаш новото интересно нещо в него, което е под повърхността.

Това е да си осъзнат човек. Съзнателно да насочваш намерението си да се палиш, вдъхновяваш, мотивираш и изумяваш. Като осъзнат човек, трябва да си наясно, че твоето поведение и начина, по който биваш провокиран е изцяло в твои ръце. Както можеш да се оставиш да бъдеш провокиран, така и можеш да блокираш провокацията.

Много хора твърдящи себе си за осъзнати, все още се надяват и разчитат на магията. Все още чакат някой да ги изуми. Все още искат нещо просто да се случи и ако може те да не се въвличат в случването, а само да обират плодовете, още по-добре.

Това да казваш, че си осъзнат човек и да очакваш някой семинар, тренинг или коуч да промени живота ти, само защото си отишъл там е поведение на незрял и неосъзнат човек. Казвам го с ръка на сърце. Аз също си го повтарям за себе си, когато си имам работа с подобни „инструменти“ за личното ми развитие и надграждане.

Като осъзнат човек приемам, че имам отговорността да отида и да си взема от това, което някой ми е предоставил възможност да си вземе. Само глупакът ще отиде и ще чака да му се даде в ръцете. И само той, ще си тръгне накрая чувствайки се глупаво, че само той не е получил прозрение, промяна, надграждане или за каквото там е отишъл.

Хей, не искам да обиждам никого. Само подавам ръка за шамарче, на който е дошъл тук да си го търси. Казвам подавам, защото само той може да си го вземе, ако пожелае. Аз лично редовно се оглеждам за шамарчета и понякога сам си ги удрям, ако случайно изляза от пистата.

Та това е малко кофти частта от усъвършенстването. Трябва от тук нататък да си намираш нещо зад нещото, което да те изумява. Трябва да намериш причина зад желанията си, която да те разпали. И зад тази причина трябва след време да намериш друга причина… и така… не знам всъщност до кога.

И ако трябва, не те кефи, използвай искам. Така или иначе, нещо за теб е трябва, само, ако искаш. А ако искаш, тогава трябва да увеличиш желанието си да го искаш, за да можеш да го изпълниш. Яко капанче нали. Няма бягане… Показва ти, че не можеш да прехвърлиш тази отговорност да управляваш желанието си на някой или нещо извън теб.

Когато съзнателно се потапяш повече в себе си и в нещата от света, толкова повече разширяваш капацитета си да поемаш повече и по-големи неща от външния свят. Колкото повече ровичкаш в слабите си и неосъзнати все още места, толкова по-силен и развит ставаш на повърхността.

Ние сме наистина, като вселената. Както тя не спира да се разширява и променя, така и ние не спираме да искаме още и нещо различно. Както тя продължава да ни поднася изненади на микро ниво с откриването на още по-малки и по-малки частици, от които се състои, така и ние продължаваме да намираме нови и по-дълбоки причини, от които се състоим и ни движат.

И това е нормално. Колкото повече узряваш с времето, толкова по-малко и малки причини започват да те мотивират. В началото семейството не е една от главните ти причина, заради, които правиш каквото правиш, но с времето, тя се превръща в една от най-големите и силни причини за всичко, което правиш.

Говоря за вътрешни причини. Знаем, че като сме малки семейството ни може да ни накара да правим доста от нещата… за някои не успяват разбира се :D , но истинските ни причини са други. Правим, каквото ни кажат, за да получим онова, което са ни обещали. Тотално опериране на повърхностно ниво. И с времето започваме да задълбаваме и да имаме нужда от нещо отвътре… ако разбира се продължим да се развиваме и да реализираме намеренията си.

Всичко това, което написах до тук ме води към последният въпрос от формулата, която разгърнах пред теб около, която се върти целият ми живот и работата ми.

Този въпрос е „Как?“ да стана автентичен пич.

Как да направя, каквото и да било. По естествен начин моите стремежи, посоката и мотивацията ми в крайна сметка ми помагат да открия онова как. Те ми дават онова, от което всеки от нас има нужда, за да започне нещо и още по-важното да продължи, а именно нещо, което да ме бута (стария неудовлетворен живот и нещата, които не искам от него) и нещо, което да ме дърпа (визията и мотивацията ми). Те ми дават силата да направя, каквото е нужно, за да разбера Как точно трябва да направя определено нещо, за да получа конкретен резултат… и разбира се дават ми онзи ритник, за да действам по въпроса, след като разбера Как.

Повечето хора, ако забележите тръгват първо с този въпрос и за това се провалят. Те нямат нужната генерирана и развита сила преди това, която да им даде целеустремеността и куража да преминат отвъд въпроса, да намерят отговора и да го приложат.

Когато човек пита как, без да има лична сила, той просто ще изостави въпроса, без инвестира усилия, време, пари и внимание, за да намери отговора и да го приложи… и той просто ще се върне отново в стария познат модел на повторение, само защото е удобен за момента. Нищо, че той няма да му донесе онова, което иска в дългосрочен план.

И защо? Ами защото повечето хора предпочитат да сложат „лепенка“ и да глътнат „хапче“, за да се почувстват по-добре на момента, въпреки че това няма да се отрази на състоянието им по позитивен начин в бъдеще. Да промениш нещата в перспектива включва да прегърнеш моментното неудобство в името на прогресивното подобряване на живота ти от сега за в бъдеще.

Тези, които мислят в перспектива осъзнават, че цената, която ще платят, за да реализират мечтите си, никога няма да е по-голяма от цената на огорчението, която ще платят в края на живота си, че не са го направили.

Разликата е в умението да правим наградата в перспектива по-голяма от тази на момента и обратното. Повечето хора предпочитат да получат нещо тук и сега, за това повечето хора са по-лесно манипулируеми от останалите.

За това има повече шефове отколкото работници. За това и работя с по-малки групи от хора. Старая се дори да накарам повечето хора да се откажат да дойдат на моите тренинги, като винаги споменавам, че ще е трудно, да не очакват магическата пръчка, ще работим в дългосрочен план, ще боли и т.н.

Така си гарантирам, че при мен ще дойдат качествени хора, с които се работи лесно, защото разбират основните принципи на успеха и ще имаме реални постижения. Те идват само защото искат да задвижат нещата по-бързо и по-ефектвино, а не очакват някой да свърши цялата им вътрешна работа вместо тях. Те не са наивни.

Ето едно проучване, което съм използвал в маркетинг консултациите си на няколко бизнеса и работи безупречно що се отнася за бързооборотни стоки. Това проучване хвърля огромна светлина върху ситуацията по света в момента.

 Тест за виждане в бъдещето

19 шимпанзета срещу 40 човека и не просто хора, а студенти от Харвард и институтът „Макс Планк“ от Лайпциг, Германия. Шимпанзетата са от също толкова престижния институт „Волвганг Колар“ за примати в Лайпциг.

Предизвикателството: Забави моментното отплащане с лакомство, за да спечелиш повече храна.

Наградите: Грозде за шимпанзетата и фъстъци, крекери, M&M и пуканки за хората.

Първата задача: Всеки да избере между две награди. 2 или 6 броя от любимото им лакомство.

Това било лесно, всички избрали 6 понеже е по-добре от 2.

Втората задача: Всеки има право да избере да изяде 2 веднага или да изчаква 2 мин., за да изяде 6. Всички участници знаят, че 6 е по-добре от 2, но ще почакат ли?

Резултатите: Шимпанзетата решили да изчакат за по-голямата награда със впечатляващите 72%. Студентите само 19%.

Грозната истина е, че в действителност само 4 процента от хората усяват да реализират дългосрочните си вътрешни стремежи в живота.

Как да интерпретираме този въпрос относно победата над хората от невероятно търпеливите шимпанзета? Дали да повярваме, че шимпанзетата са благословени с таен източник на самоконтрол или че ние хората в някакъв период от еволюцията ни сме загубили капацитета да изчакаме 2 мин. за повече фъстъци. Разбира се, че не.

Ние сме в най-доброто си развитие на поведението. Човешкото умение да контролираме импулсите си засрамва всички други видове, но прекалено често използваме нашите fancy мозъци не, за да правим най-стратегическите решения, а по-скоро да си дадем разрешение да действаме по-ирационално.

Това е защото нашия голям префронтален кортекс е добър в повече неща, освен самоконтрола. Той може и да рационализира лоши решения и да ни обещае, че ще сме по-добре утре.

Когато се обърнем към икономиката, психологията или неврологията за обяснение – много от нашите проблеми с изкушението и отлагането идват от един уникален човешки проблем, как мислим за бъдещето.

Ако разгледаме експеримента като икономист шимпанзетата са се представили като по-рационални, независимо, че мозъкът им е 1/3 от човешките им претенденти. Те решили, че 6 е по-добре от 2 и действали по въпроса. Хората от друга страна действали ирационално, въпреки, че в първата част заявили, че според тях 6 е по-добре от 2. Веднага щом трябвало да изчакат 2 мин., за да утроят наградата си, тяхното мнение се е преобърнало в повече от 80% от случаите. Те лишават себе си от това, което наистина искали, за мимолетно удовлетворение на бързо решение на проблемите. Изведнъж 6 M&M имали по-малка стойност от 2 M&M само заради удълженото време.

На нас ни се иска да искаме повече, но всъщност показваме, че искаме нещо сега, без значение от стойността му. Защо избираме моментното задоволяване, вместо бъдещото щастие? Защо избираме да отлагаме сметките? Защо избираме спокойствието на ума сега за сметка на паника и стрес, когато е крайния срок за нещо? Взимаме това, което искаме и когато го искаме, тоест сега и отлагаме всичко пред, което не искаме да се изправим за утре.

Заслепени от наградата – Всички се съгласили, че 6 е по-добре от 2, докато не сложихме условието: Вземи 2 сега или изчакай до после за 6. Всички сме рационални, освен когато не сме. Всички сме рационални на теория, но когато изкушение е поставено на пътя ни, мозъка търси наградата сега, за да не пропуснем.

Този начин на обръщане е виновен за повечето провали за самоконтрол, от алкохолизъм и пристрастеност към наркотици до затлъстяване и задлъжняване. Много хора вътрешно в себе си искаме да устоим на изкушението, искаме да правим избори, които ще ни отведат до дългосрочно щастие: Не питието, а трезвеността, не поничката, а стегнатата талия, не новата лъскава играчка, а финансово осигуреното бъдеще. Ние предпочитаме краткосрочната моментална награда само, която стои там пред нас и се втренчила в лицата ни, когато сме претоварени. Не е лесно.

За щастие изкушението има невро-прозорец на възможност. За да е наистина претоварен пре-фронталния кортекс наградата трябва да е на разположение сега и за максимален ефект трябва да я видите.

Този подход се използва често в добрите рекламни кампании. Кока кола и макДоналдс са царе в нея. На където и да се обърнем виждаме техните продукти. Тоесто виждаме бързото решение за утоляване на жаждата или гладът пред лицата си. И маркетингът им, който ни убеждава, че те са най-добрият избор измежду всички останали на пазара е брилянтен. Те постоянно комуникират превъзходство и го правят често.

И отново – за това работя с малки групи хора. Лесно мога да залъжа повечето хора с нещо магично и мигновено, но с това рискувам да привлека хора, които само чакат аз да свърша работата вместо тях. За това комуникирам дългосрочните цели и резултати. Така се уверявам, че хората, които идват на курсовете ми са такива, които не мрънкат и не изяждат бонбоните веднага, а са умни, интелигентни и са готови да гледат в перспектива.

Аз за тях не съм решение за всичките им проблеми. За тях съм човекът, който ще е до тях, когато им потрябва побутване да се върнат на пистата и да подобрят превозното си средство, за да се придвижат по-бързо и по-ефективно.

От тренингите ми не се възползват консуматорите, а предприемачите.

И така…

Каква бъдеща награда, която продавате на себе си всеки път, когато се изправите пред изкушение или отлагане?

Какво е моментното отплащане?

Каква е дългосрочната цена, която плащате?

Всичко си има механика. Всичко си има точно определен начин на случване и изисква определен начин на действане. Всяко постижение във вътрешния или външния свят има определен процес.

В крайна сметка работата ми, която разкривам пред вас в онлайн програмата се състои в това да ви покажа как да намерите вашите отговори за себе си.
Как да се свързвате с вашите стремежи и да ги усещате?
Как да превъзмогнете ограничаващите убеждения насадени от неблагоприятна среда?
Как да намерите посоката си и да изградите завладяваща визия за нея?
Как да се свържете с вътрешната си мотивация, като разкриете истинските причини, които ще ви карат да продължавате?
Как да начертаете план за реализиране на стремежите си и как ги изпълните във възможно най-кратки срокове, за да продължите надграждането си естествен и непрекъснат начин?

За финал ще кажа, че…

Истинските пичове имат собствена визия, лична мотивация и подплатена увереност. Те са непоклатими и в същото време адаптивни. Показват уязвимост, която всъщност им дава сила. Те са отдадени докрай, но според собствените си правила и принципи. Те са отговорни на първо място пред себе си и не се страхуват да „загубят“ неща и хора, които другите смятат за важни и незаменими.

Така и аз станах пича, който съм сега, различен от пича, който бях, и със сигурност се движа към пича, който искам да бъда. И всеки ден продължавам да опитвам да се подобрявам. Някои дни напредвам с 10 стъпки, в други се връщам с 3, но само за да разбера как да стъпвам правилно.

Ами Честито!!!
Ако четеш този последен параграф има два варианта:

Или си скролнал до долу за бързата награда или си от онези малкото, които умеят да си взимат максимума от това, което им предоставя животът и си прочел цялата статия. Има и трети вариант. Скролнал си да видиш подзаглавията и колко четене те чака, но въпреки това ще прочетеш цялата статия, само заради този параграф, защото може би разбираш, че времето ти няма да бъде загубено, дори напротив – ще е добре инвестирано. Това до някъде е моят подход ;-)