Първата ми статия, която така и не публикувах… до този момент.

Начало / Най-новото от НЛП блог / Първата ми статия, която така и не публикувах… до този момент.
Първата ми статия, която така и не публикувах… до този момент.

Ще ти покажа нещо много лично, което на почти никой не съм показвал до сега. Това е първият текст, който написах, като подготовка да стартирам този блог. Вторият текст е първата ми статия „Отлагането“, която публикувах на 16 Август 2013г.

Този текст всъщност беше онова трудно нещо, което знаех, че трябва и искам да направя, но някак си не знаех от къде да започна и как да го направя.

В крайна сметка просто си казах „Започвам! Въпреки, че не мисля, че съм готов.“ и започнах да пиша това, което ще прочетеш. Просто го излях, така както го усещах.

Ето това, което написах на 1 Август 2013 (нередактирано и непреправяно освен заглавието). Сега като го прочетох всъщност осъзнах, че преживяването, което съм описал се е сбъднало. :-)

„Нещо си!“ – старо заглавие

„Осъзнаване“ – ново заглавие

Защо обичам да казвам, че няма случайни неща. Сигурен съм, че и други хора го казват, дори познавам много такива, но досега не се бях замислял откъде точно знам, че няма случайни неща и как да си обясня съществуването им в нашия живот.

Първо да разгледаме какво точно са тези неща. Това са предимно уроци, възможности и хора част от ситуации предизвикани от взаимодействието ни като човешки същества, от които ние си вадим поуки и изводи свързани с някаква задача, цел или мисия, която сме поели.

Много често са и така наречените знаци, които сме приели, че затвърждават посоката, по която сме поели и нещата, които вършим.

За осъзнаването на тези „случайности“ се грижи вярата ми. Смятам, че това е по-скоро вид вярване, като религия или ритуал. Както искате го наричайте.

Как работи? Работи като правим асоциации. Появява се тази случайност било то човек, ситуация или знак и ние моментално по някакви вътрешно изградени през времето критерий ги асоциираме с целта към която сме се устремили.

Дали е просто трик, който сме си изградили сами, за да се самозалъгваме или по-точно самомотивираме или е нещо наистина по-висше от нас, не мога аз да ви кажа.

Единствено сами можете да си отговорите на този въпрос истински. Защото само вие може да определите колко силно да вярвате в нещо.

Имам една теория или по-скоро визия за цялата концепция. Тя си е лично моя, не искам да я натрапвам, но който пожелае може да я приеме и за своя, ако си я хареса.

Това е като да се ровиш в космоса, тръгваш напред и все няма край, тръгваш на страни и пак не виждаш края, тогава си даваш сметка че ти трябва истинска измерима цел, за да спре лутането ти и попиването на различна информация, която не можеш да оползотвориш пълноценно.

Целта – една ярка звезда, която е привлякла вниманието ти преди много време, и винаги си искал да достигнеш. Но все когато тръгнеш към нея се появява някоя мъглявина, която обърква преценката ти и се отнасяш.

Минава известно време и вече си научил уроците си или ако ти се случва за пореден път да попадаш в същата мъглявина, вече ти е писнало да повтаряш тази грешка и решаваш да оставиш облака, в който си бил задържан до сега.

Вече преминаваш през подобни мъглявини с увереността на самурайски меч, който няма и капка съмнение в острието си още по-малко, че някакъв си „пушек“ ще го спре.

Самия път към звездата е осеян с уроци, възможности и хора, които са не случайно там и не можеш да стигнеш до целта, без да минеш през тях. Дали винаги са били там на този път към тази цел или са се появили след като си направил някои избори?

Аз казвам и двете. Всички знаем, че има предизвикателства, които са ясни още в мига, в който сме избрали целта, но има и много непредвидени, за който просто знаем, че са там, но не знаем какви са.

Следователно те са там с причина, а именно да те подготвят за всички следващи уроци, възможности и хора, а и за самата звезда. Защото трябва да имаш силата и увереността, че можеш да я приемеш и да живееш в хармония с нея.

Ето я! Целта. Звездата. Изведнъж сърцето ти става единствения важен орган в цялата ти система, усещаш го по всички крайници дори по върха на пръстите си, в центъра си усещаш и едно кълбо от прекрасни чувства да се разширява и да се разпростира извън теб – ти си едно цяло със себе си и пулсираш в хармония със звездата.

Чувстваш се готов. Усещаш че си там където трябва да си, на място където никога не си бил, но все едно си се завърнал у дома след голямо пътешествие – това е дори още по вълнуващо.

Иска ти се да изригнеш – да подскочиш, да раздвижиш всяка частица в тялото си, да се смееш с все сила, да плачеш както никога до сега, да прегърнеш момента и той да те обгърне, опитваш да му се наситиш, но си все в началото, иска ти се да му се насладиш до край, но и да не идва края.

Тогава се превръщаш в магнит за всичко, което излъчваш, тогава усещаш живота с всяка твоя клетка и благодариш за съществуването на всичко, защото ако не беше всичко нямаше да има нищо.

И ето че идва най-хубавият момент от приключението, непосредствено след този невероятен сблъсък със звездата, изригването на тази Супернова в теб, погледът ти започва да се прояснява, все едно да свалиш очила с голям диоптър, които си носил цял живот, без да си имал нужда от тях.

И тогава виждаш с още колко звезди е осеяно пространството и само чакат някой да ги достигне, за да им се наслади.

Не край. Начало!

 

Това е! Какво мислиш, ама честно?

Абонирай се за имейлите ми.
По имейл предавам 85% от опита си напълно безплатно.

6 thoughts on “Първата ми статия, която така и не публикувах… до този момент.

  1. Мисля, че това е написано с цялата ти душа, усеща се пламтящата сила готова да те откара там, където поискаш. Като заедно с това привличаш куп готини хора, които също се устремяват към тяхната звезда….
    Продължавай да правиш това, което правиш и това, в което си най-добър -да бъдеш пример за другите… :)

  2. Това е първата твоя статия която чета, и смятам че е прекрасна, истинска…. Сякаш си свалил очилата с диоптъра и за миг ни позволяваш и на нас да свалим своите и да прогледнем… Благодаря ти! :)

  3. Ммм.. Самият факт ,че чета тази статия в този момент ,в който съм сега ,от моя живот – това не е случайно.Синхроничността на живота е удивителна.Имах нужда ,някой да ми каже нещата така ясно. Благодаря ,че си я споделил с нас. Нищо не е случайно!

Вашият коментар