БЛОГ-БЪСТЪР №1: Това ли е правилният човек?

Начало / БЛОГ-БЪСТЪРИ / БЛОГ-БЪСТЪР №1: Това ли е правилният човек?
БЛОГ-БЪСТЪР №1: Това ли е правилният човек?

В тази статия отново ще дам част от себе си, дори по-дълбока от която и да е до сега.

Вземи си кафенце и евентуално кърпички :-) Може и да счупя нещо, но знай, че е за да създадем нещо по-добро.

Предупреждавам! Информацията, която ще споделя не е, за да казвам на някого какво трябва и не трябва да прави.

Това са си лично мои преживявания, които смятам, че е полезно да споделя. Лично аз се уча и опита на другите до колкото мога, но никога не го приемам като чиста монета или да следвам сляпо техните стъпки.

Пречупвайте всичко през вашата си призма и бъдете критични към всяка информация. Моето кредо е, че всеки сам трябва да избере как да живее живота си, никой с нищо не е длъжен на другите и никой не е отговорен за мислите и постъпките на другите.

Големи хора сте, оползотворявайте умно информацията и я прилагайте от сърцето си, не я боготворете сляпо… И пак, каквото и да направите, ще е ваш избор. :-)

Започваме!

Честно казано започнах тази статия преди няколко месеца и от тогава само пускам нови и нови прозрения в нея през времето до сега.

Това е един поглед над нещата към момента, тоест на вижданията на Иво сега (21.12.2014 21:21 – времето за публикацията не е случайна – 21 е любимо мое число).

Днес е денят, в който НЛП с Иво Димитров навършва 2 години. Стартирах кариерата си в навечерието на края на света – това бе моето начало.

В последната 1 година интензивно потъвах на дълбоко в себе си и наблюдавах хората около мен, за да търся отговора на един въпрос:

Това ли е правилният човек?

Няма човек, тест в списание или кръвно изследване, което да ти даде отговор на този въпрос, освен теб. Ти трябва да знаеш кое е добре за теб и кое не. Въпросът всъщност е как да разбереш? Откъде да знаеш дали това е човекът за теб?

Винаги съм знаел, че отговорите нямат никакво значение, ако задаваш грешния въпрос.

Всъщност в задаването на въпроси е разковничето според мен, защото ние винаги, ама винаги намираме отговорите на нашите въпроси. Просто те не винаги ни удовлетворяват, защото сме стартирали с неправилен въпрос.

Някои хора в ума си държат малки въпроси, които те смятат за големи.

От изучаването ми на великите личности, като Айнщайн, Да Винчи и много други от тези величини разбрах, че те всички имат един голям (за тях) въпрос, чийто отговор идва малко преди да се споминат.

Тогава се запитах: Ако всички ние намираме отговора на най-важният за нас въпрос малко преди да умрем не би ли било умно да се опитаме да си задаваме възможно най-големите въпроси.

Концепцията, която полагам тук е следната и има много общо с поставянето на цели:
Ако за мен постигането на цел със стойност 5 е най-важното в ума ми, то аз ще я постигна малко преди да умра. Ако обаче си поставя цел със стойност 10, ще постигна 10 също малко преди да умра, но стойност 5 ще съм я постигнал много по-рано.

Може малко да те объркам, но изтрай – всичко ще си дойде на мястото.

И така всъщност въпроса може би не е Това ли е правилният човек? Ами кой е правилният въпрос, който да си задам, така че не само да разбера дали това е правилния човек, но и ще ми даде отговор на нещо по-дълбоко и проницателно, което може би все още не знам, че съществува? Въпросът, който ще ми даде отговорите, които дори не подозирам, че съществуват, а имат може би най-голямото значение.

Единственият начин, който съм открил за намиране на правилния въпрос е да продължаваш да задаваш въпроси. Просто не спирай.

Закотвиш ли се на един въпрос от една величина, може да пропуснеш отговорите отвъд нещо по-голямо – отговорите, които всъщност ще осмислят всичко…

А дали изобщо всичко трябва да има смисъл? Дали пък осмислянето не е просто поредната рамка, с която да обясним на нашия ограничен мозък нещата, които чувстваме, но не можем да обясним с думи?

Не знам… все още. Но си заслужава човек да се замисли и да накара малкото диктаторче да се разтегне малко и да позволи хаоса да го залее, за да види всъщност неговата красива „подреденост“.

Но стига екзистенциални въпроси. Тук сме с друга цел, просто трябваше да излея едни основи, които всъщност ще придадат смисъл на мозъка ти, защото приятелю или приятелко – от тук нататък всичко е хаос :D

Та ето какво научих аз за година, какво вие ще научите за минути и какво някои хора никога няма да научат.

Във връзка с последната ми връзка, която ми помогна да отключа и открия много неща в себе си и механиката на връзките, като цяло ми зададоха въпрос (всъщност няколко в един): От къде знаеш, че това е човека и защо мамка му продължаваш, въпреки всички трудности и премеждия, какво те движи, от къде си сигурен, че не бъркаш?

Ето какво отговорих аз:

Не е въпрос дали бъркаш или не, а какво избираш да е. Ако избереш това да е човека ще си прав, ако избереш това да не е човека, пак ще си прав, като перефрезирам думите на Хенри Форд.

За мен беше достатъчно да се влюбя веднъж така, както се влюбих. Видях, усетих, почувствах и преживях любов, в това няма две мнения, от другата страна беше същото.

Не става дума за това сега какво е и кой как си обяснява логически чувствата, а до онзи истински момент, който просто не можеш нито да изманипулираш, нито да го нагласиш – той се случва само когато и двамата се уцелят в истинската си форма по едно и също време.

Може би цаката е просто да се уцелваме по-често в тази форма или състояние на отвореност, отдаденост, страст, релаксация, вълнение и какви ли не още думи, които само бегло могат да опишат истинското чувство на любов.

Аз не се притеснявам да говоря за това или да го прикривам, заради страх да не би да не се получат нещата и накрая да кажа „Ами щом не се получи, значи не е било любов.“ О, човече, беше си любов и все още е и винаги ще бъде. Къде обаче всъщност живее любовта? В теб или в другия човек?

Вярвам, че нямаше да преживея любовта, ако преди това не се бях отворил за нея. Аз започнах да обичам още преди да срещна тази жена. Когато тя се появи, аз просто бях отворен за любовта – за даването и за приемането й.

Нуждата на мозъка да обясни всичко логически понякога обърква много нещата. Както казвам и на моите обучения, ние имаме 3 мозъка и всеки от тях мисли по различен начин и ние трябва да се научим как да ги използваме 3те, за да сглобим картинката, а не да използваме само единия за да обясни абсолютно всичко.

Така се затваряме в рамка и не си позволяваме да се оставим да преживеем онова, което е там и чака нас да го изживеем по всички възможни начини.

Кой знае след стотици години може да имаме 4ти мозък, който мисли по 4ти начин и да отговаря за съвсем различни преживявания от тези, които можем да уловим сега.

Уловим е една много интересна дума, която слага нас хората в позиция на едни простички антени, които могат да уловят само и единствено това, за което са създадени или са се научили да уловят към момента.

Мозъка обича да сравнява, той почти никога не може да разбере кое е правилното нещо, освен ако везната не клони достатъчно много на едната страна. Правилното нещо в живота не се измерва с плюсове и минуси, а с брой щастливи моменти.

Защо ли? Защото според мен един щастлив момент може да оправдае 100 нещастни и накрая само онзи един момент е имал значение.

Нещастните моменти просто са били нашите опити да стигнем до този един щастлив момент. Точно като Едисон и крушката. Онзи един момент на успех измежду хилядите провали сега дава шанс на милиони да виждат ясно лицата на любимите си хора в нощта. Дали това може да се нарече неправилно нещо, заради многото минуси и само единия плюс? Не мисля така.

И така ние хората просто си оставаме едни ученици, които търсят и намират начин как да стигат до тези моменти на щастие по-често и по-често, но това отново е избор.

Има 2 типа хора – тези, които правят нужното, за да стигнат до тези моменти и онези които просто цял живот търсят лесния и бърз начин, (понякога оправдаван с Вселена, че тя ще го случи просто един ден) като в крайна сметка приключват играта с много по-малко истински щастливи моменти, защото те чакат и се надяват вместо да се уверят.

Край на първа част…

→ Към Част Втора